Човешкият живот е вечна самоизмама; все се лъжем и ласкаем взаимно ~ Блез ПАСКАЛ
(Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist)
Самолюбие.
Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича единствено себе си и да мисли единствено за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да защищити обичания си обект от дефекти и премеждия: желае да бъде популярен, а се вижда нищожен; желае да бъде благополучен, а се вижда нещастен; желае да бъде идеален, а се вижда напълно несъвършен; желае да бъде обичан и скъп от хората, а осъзнава, че минусите му заслужават единствено омерзение и пренебрежение. Поради това несъгласие у него поражда най-несправедливата и допустимо най-престъпната страст; той стартира да изпитва смъртна ненавист към истината, която безапелационно изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и защото не може да посегне на нея самата, разрушава я, доколкото му се удава, в личното си схващане и в съзнанието на околните; с други думи той усърдно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е отвратително освен когато му ги покажат, само че и когато ги виждат.
Естествено неприятно е да си изпълнен с дефекти, само че още по-лошо е да ги имаш, а да не искаш да ги признаеш, тъй като тогава проявяваш още един: умишлена илюзия. Не желаем другите да ни лъжат; незаслужено ни се коства, в случай че желаят да ги ценим повече, в сравнение с заслужават: заслужено ли е тогава ние да ги лъжем и да желаеме те да ни почитат несправедливо?
Затова когато хората откриват у нас единствено недостатъци и пороци, които фактически притежаваме, очевидно не ни навреждат, тъй като те нямат виновност, а ни вършат услуга: оказват помощ ни да се освободим от огромна уязвимост – несъзнаването на нашите дефекти. Не бива да им се сърдим, че ги виждат, и ни презират, защото заслужено е освен да ни опознаят такива, каквито сме, а и да ни презират, в случай че сме почтени за пренебрежение.
Такива усеща биха се породили в едно почтено и достоверно сърце. Какво да кажем, когато откриваме в себе си напълно противоположни склонности? Не е ли правилно, че ненавиждаме истината и хората, които ни я споделят в лицето, и ни е прелестно близките да се заблуждават за същинската ни природа и да ни ценят за качества, които нямаме?
Отвращението към истината не е еднообразно мощно у всекиго, само че може да се каже, че до известна степен то е присъщо на всички ни, тъй като е неотлъчно от самолюбието. И в случай че някому се наложи да ни упрекне, той се чуди от криворазбрана тактичност по какъв начин по-отдалеч и по-меко да го стори, с цел да не ни оскърби. Старае се да омаловажи минусите ни, да се престори, че ги извинява, да вмъкне и хвалебствия, и уверения в обич, и почитание. Дори под тази форма самолюбието ни намира лекарството горчиво. Отпива напълно малко от него, и то постоянно с омерзение, и постоянно с скрито настървение против индивида, който му го е поднесъл.
И така в случай че някой се стреми да завоюва благоволението ни, няма да ни окаже неприятна нам услуга, а ще се държи с нас по този начин, както ни се желае: ще скрие истината, тъй като ни е противна; ще ни ласкае, тъй като копнеем за ласкателства; ще ни излъже, тъй като обичаме лъжата.
Затова точно колкото повече триумфи жънем в обществото, толкоз повече се отдалечаваме от истината; всеки се плаши да оскърби човек, чието хубаво възприятие е станало по-изгодно, а неприятното – по-опасно. Цяла Европа може да се присмива на някой държател, а той единствен да не подозира нищо. Не се учудвам: истината е потребна за този, на който се споделя, само че е нездравословна за оня, който я споделя – навлича му ненавист. А придворните избират личния си интерес пред интереса на владетеля, комуто служат, по тази причина не се стремят да му окажат услуга в собствен ущърб.
Това лукавство безспорно е по-голямо и по-разпространено към най-високопоставените, само че и по-нискостоящите не са пощадени, тъй като постоянно имаме интерес да сме в положителни връзки с хората. Така човешкият живот е безконечна самоизмама; все се лъжем и ласкаем взаимно. Никой не приказва за нас в наше наличие по този начин, както приказва в наше неявяване. Разбирателството сред хората се гради само на взаимната заблуда; малко другарства биха оживели, в случай че всеки знаеше какво споделя за него приятелят му зад тила му, въпреки че точно тогава той приказва откровено и независимо.
Следователно човек е единствено лукавство, неистина и двуличие пред себе си и пред близките. Не обича да му споделят истината и самичък заобикаля да я споделя другиму. И тази податливост – противоречаща на справедливостта и разсъдъка – е надълбоко вкоренена в сърцето му.
Избрано от: „ Мисли. Блез Паскал ”, Изд. ЛИК
Изображения: Wikimedia Commons
